Трети март – най-българският празник

На днешния ден честваме Националния празник на Република България – 3-ти март. Това е свещена дата за нашия народ, тъй като на този ден се навършват 143 години от Освобождението на страната ни от османско иго. За България датата 3-ти март е синоним на святата дума Свобода. На 3-ти март 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор, с който отбелязваме края на една освободителна война. Тази война за нас, българите, е символ на успешните национални борби, символ на мечтите за свобода, символ на националното ни достойнство. Краят на тази война е ново начало за нашия народ. Датата 3-ти март отбелязва възкресението на българския народ, който близо 500 години няма политическа и духовна свобода. На днешния ден е поставено началото на новата България, която се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, където се преплитат интересите на Великите сили.

В този тържествен ден ние сме горди, че сме потомци на славен и борбен народ, който цени своята история и не забравя своите герои. Прекланяме се пред подвига на всички знайни и незнайни борци за свобода, които с любов към родината, с непреклонен български дух и с огромна саможертва извоюваха свободата ни!

Трети март е доказателството, че хилядите жертви от Априлското въстание и от Руско-турската освободителна война не са били напразни, че хилядите доброволци са дали живота си в името на нещо свято – в името на България!  

Нашите деца и внуци трябва да познават историята на своята Родина. Нека ги научим да пазят и ценят спомена за славните български бойци и революционери. Нека бъдем достойни за славата, която ни завещаха нашите предци! Да бъдем истински българи! Да сведем чела в знак на признателност пред хилядите жертви, които пожертваха живота си по пътя към победата! Нека засвидетелстваме своята синовна почит и уважение в името на силна и щастлива България!

Вечна слава на всички безсмъртни и велики герои и дълбок поклон пред светлата им памет!

Нека да си пожелаем мир и по-добро бъдеще за нашите деца!

Честит празник, българи!

Бъдете живи и здрави!

Българската мартеницата е един от най-древните и най-интересни символи. На 1-ви март, когато сложим мартеница, инстинктивно усещаме, че този ритуал носи магическа сила да предпазва. Традиция от миналото, носеща такъв заряд, че оцелява и днес.

Произходът и значението на мартеницата от дълго време карат изследователите да спорят. Според някои първата мартеница се е появила по време на царуването на Калоян, според други категорично е свързана с хан Аспарух. Трети пък отиват още по-далеч и настояват, че най-старата мартеница е от земите на Иран. Всички тези твърдения обаче не са подкрепени със солидни аргументи.

Българският етнограф Михаил Арнаудов пише: “Първи март е в ранното начало на лятото. Затова, както на други подобни дати, селянинът гадае за предстоящия период време и прибягва до магии за предпазване от злото и осигуряване на полския и домашния труд. Мартениците, които децата и младите хора си турят на ръката, и огьовете, които се палят, са средство за прогонване на зловредните сили”.

Друг изследовател – Николай Колев – вярва в предпазната функция и особеното значение на червения и белия цвят: “Червеният цвят е използван не само поради естетически, но и поради причини от магически характер — в народните вярвания червеният цвят отблъсква злото. Белият и червеният цвят се използуват като контрастиращи цветове”. Мнението му е подкрепено от факта, че и червеният, и белият цвят са широко използвани в българската народна носия и шевици.

В свое проучване проф. Иваничка Георгиева (изтъкната българска етноложка, историчка и дългогодишна преподавателка в Софийския университет) обръща специално внимание на материала, от който в миналото мартениците са правени:

“…В българските обредни практики вълната заема голямо място. Младоженците влизат в новия си дом по бял вълнен плат (аба) или по бял и червен вълнен конец (марша)… C вълна украсяват и сватбеното дръвце в Родопите. Общоиз­ вестен у нас е обичаят на 1 март да се връзват за здраве мартеници — усукан бял и червен вълнен конец.

Против уроки се кади вълна и се носи червена вълна…В кръга на изброените обичаи се вижда, че вълната притежава определена функцио­нална натовареност. Преди всичко тя е апотропей — като такава тя е при родилните и други обичаи, където пропъжда зли сили… Вълната принадлежи към земята, тя е свързана с хтоничните сили. Намира се в подножието на световното дърво. Тя осъществява връзката с подземния свят, откъдето е и магическата й сила да носи плодовитост, каквато функция изпълнява при сватбените оби­чаи…“

Изкуствоведът Ваня Лозанова, която също вижда в мартеницата предмет с апотропейно, магическо предпазно значение, настоява, че произходът на този особен предмет трябва да се търси в далечното минало:

“В най-общи линии усукването на бял и червен вълнен конец, т. нар. мартеница, е своего рода символичен жест на магическо възпроизвеждане на сливането между означения с бялата нишка мъжки и с червената женски аспекти в изначално творящо единство. И до днес в традиционната балканска култура усуканите бяла и червена нишка в първомартенската обредност са магически жест, който търси въздействие върху плодородието…

Един от основните елементи на мартеницата е усукването на (вълнена) прежда: „непревъртен конец не е мартеница“. Информаторите съобщават и за едноцветни мартеници, направени само от бяла естествена или само от боядисана в червено вълна..

…Усукването на белите и червени нишки, носят кодираната символика на плодородието, на съчетаването на противоположностите в творящо единоначалие, когато природата се събужда и се възражда в мистерията на пролетния цъфтеж. Мнозина са убедени, че мартеницата е чисто българска традиция, но някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна духовна традиция и възхождат към тракийската (палеобалканската) и елинската древност.”

Проф. Ваня Лозанова добавя и други интересни подробности: “Инициацията на мистите в Самотракийските мистерии особено място заема жестът на опасване на долната част на тялото на посветения с пурпурна лента – цветът на Великата богиня (Pausan., IX, 25.5). Близка е асоциацията с червеното сватбено було на българката – знак за прехода ѝ от статуса на девойката към този на съпруга и майка. Преходът от зимата към лятото отбелязват и игрите на кукерите, в чието облекло червеният пояс може би внушава един отдавна забравен и ирационален семиозис на обредна практика с подчертано амбивалентни функции, за който си припомняме само в първия ден на месец март. И до днес се вярва, че червеният цвят в декорацията на сурвачката има апотропейно (талисман, амулет, който предпазва) въздействие.”

Проф. Лозанова настоява в тълкуването си относно особеното значение на червения цвят. Още в зората на човешката цивилизация червеният цвят е считан за нещо свещено и имащо магическа, предпазна сила.

Изтъкнатият историк – траколог проф. Александър Фол говори за прилики между древни храмове от нашите земи и постройките от Делфи. Споменава тракийски жреци в светилището на Делфи, и дава важното пояснение, че в Делфи е едно от най-ранните трако-пеласгийски светилища. Той прави връзка между българските народни обреди и древния начин на пророкуване в Делфи намира Иван Венедиков, който посочва дори паралела между червеното було на гадаещата българска булка и червеното було на древните жрици – “Медното Гумно на Прабългарите”.

Със сигурност предците ни са започнали да ползват мартеницата като магически символ доста преди южните ни съседи да направят това. Трудно е да се каже обаче кога точно е възникнал обичаят да се преплитат бели и червени вълнени конци. На наша територия червената охра се ползва като апотропей (предпазно средство) от незапомнени времена.

Докато проф. Николай Колев смята, че белият цвят cе добавя за контраст, то проф. Ваня Лозанова има по-различно виждане. Тя смята, че “усукването на бял и червен вълнен конец, т. нар. мартеница, е своего рода символичен жест на магическо възпроизвеждане на сливането между означения с бялата нишка мъжки и с червената женски аспекти в изначално творящо единство.”

Поради съжителството си с древните гърци, дедите ни, обитаващи Южните Балкани, са предали на тези хора своя обичай да се правят мартеници. Напълно е възможно оригиналната дума за мартеница да е била ерина-вълна, червено-бяла вълна. Все пак мартеница идва от името на месец март, а това име е латинско по произход – Martius. То е проникнало и се е наложило сред древното балканско население едва след I век когато легионите на Рим окупират страната ни за повече от половин хилядолетие.

Името на магическия обект може да е променено, но традицията за направата му не се е изгубила, това е важното. Способността на дедите ни да пазят обичаите си живи, свидетелства за необикновената духовна сила на народа ни, за предаността и любовта към родната култура.

Направата и носенето на мартеница не просто обогатяват духовния ни свят, но се явяват и като мост във времето – нашата връзка с предците. Мартеницата е вяра в доброто, положителното, надеждата за по-добро бъдеще.

Дедите ни са вярвали в особените символи, но не са оставяли съдбата си само в ръцете на първичната магия. За да получиш добро, трябва да се трудиш, да правиш добро, а и да го пазиш.

По повод 148 години от гибелта на Васил Левски и наближаващия Ден на Освобождението на България от османско иго, Боби Мирчев – автор на музика и стихове за деца, гостува в 51 СУ „Елисавета Багряна“. Той проведе урок по родолюбие с учениците от втори „Г“ клас, с класен ръководител г-жа Ангелина Минчева. Авторът представи своята книга „Моята родина България“ (в съавторство с доц. Станка Вълкова) и изпълни свои авторски песни за България.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род. — из недовършената римувана автобиография — тефтерче на Васил Левски
• Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си. — до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.
• Ние, дейците, сме си посветили живота за Oтечеството. Трябва да са мисли зряло. … па и да са съветваме един други и да са слушаме, да избягваме даже и най-малка гордост, да не присвояваме на себе си нищо…
• Всичко се състои, според нас, в нашите задружни сили. Против тях не може да противостои и най-силната стихия. Да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите задружни сили.
• Вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората в работите утре.
• Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
• На такива хора дай работата, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.
• За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривици, па да се поправим и всички да вървим наедно.
• Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
• Народе ? ? ? ? — стр. 115 джобно тефтерче на Левски
• Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
• Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме. – до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
• Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа! — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.
• Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България! — Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г.
• За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривици, па да се поправим и всички да вървим наедно.
• За враговете на демокрацията и републиката — смърт! — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — наказателен закон, 3
• Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва. — до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.
• Всичко се състои в нашите задружни сили. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
• На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
• На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — до Л. Каравелов, 16.IX.1872 г.
• Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
• От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи. — до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.
• Отговорност към обществените средства
• Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско. — до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г.
• Свобода и Всекиму своето! — Писмо на Левски до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.05.1871 г.
• Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре. — до Д. Хр. Попов, 30.V.1871 г.
• Турци поганци мен угадиха, тежка потера тий си здигнаха, кат скакалци по гора тръгнаха и всичко Карлово обиколиха, и по улици стража поставиха, дано мен жив уловяха или бър главата ми сдобиха. Гламави турци-мръсни агарянци, — из недовършената римувана автобиография — тефтерче на Васил Левски
• Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме. — до Филип Тотю, 18.IV.1871 г.
• Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си. — до Д. Трайкович, ноември или декември 1872 г.
• Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
• Без изпит не е приет никой. — Из „Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ — за приемане на войводите и техните длъжности“
• Без революция сме загубени во веки веков. — до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.
• Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен. — до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.
• Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. — доЛ. Каравелов, 25.VII.1872
• Бързата работа ялова излиза. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
• Време за помагане е сега — закъснелите не ще бъдат наши приятели. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
• Всекиму ще се държи сметка за делата. — до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.
• Всички зависят от вишегласието. — до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.
• Главният център е в България. — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
• Дела трябват, а не думи. — до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.
• Днешният век е век на свободата. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
• Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
• Дружна разяснителна работа. — до местни комитети, лятото на 1872 г.
• Дързост и постоянство!
• За отечеството работим — кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. — до Ив.П.Кръшковски, 20.VI.1871 г.
• За честните хора такава смърт. — до сливенци, 4.IV.1872 г.
• Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. — Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
• Има два пътя — кой ще изберете? — до Л. Каравелов
• Интригата спира хода на народната работа. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
• Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
• Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови. — до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.
• Най-много са виновни чорбаджиите. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
• Народната работа стои над всичко. — до Христо Иванов-Големия, 4.VIII.1872 г.
• Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия — Протоколи от разпита на Васил Левски пред турската следствена комисия в София 5-9 януари 1873 г.
• Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
• Ние гоним царя и неговите закони. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
• Никой да не се повежда сляпо в работата. — до Троянския революционен комитет, 4.IV.1872 г.
• Обич и доверие към Апостола! — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
• Оръжие, оръжие и пак оръжие. — до троянци, 15.VII.1872 г.
• От едно място трябва да се свири… — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16. IX.1872 г.
• Предателите трябва да се убиват. — до сливенци, лятото на 1871 г.
• Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя. — до комитета в Ловеч, последно писмо 12.XII.1872 г.
• Работата вършете, но умно! Трябва да се убие, ако не е чист. — до Христо Иванов, 4.VIII.1872 г.
• Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
• Решили сме се вече — или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души! — до чорбаджи Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
• Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република. — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — подбуда и цел
• Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот. — до едно чорбаджийско семейство в Карлово
• Строга и редовна отчетност. — до Сливенския комитет, април 1872 г.
• Строга революционна бдителност. — до местен комитет
• Техните милиони жълтици нека си бъдат техни! — до Д. Хр. Попов, 6.VII.1871 г.
• Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора — след една глава? — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
• Трябва да се жертва всичко, па и себе си. — до орханийци, 29.I.1872 г.
• Трябва да се съобразите със закона. — до Панайот Хитов, 10.I.1872 г.

На 12.02.2021 г. в НЧ „Христо Смирненски – 1945“ при спазване на всички противоепидемични мерки, се проведе традиционното за читалището отбелязване на Празника на виното и любовта. Поетът музикант Боби Мирчев поздрави гостите с авторска музика, съпроводена с представяне на стихотворения на поетесите Божидарка Божинова, Веселина Иванова и Петя Йотова. Приятелите от НЧ „Братя Миладинови -1917“ ни удостоиха с присъствието си и отправиха поздрав с поезията на Калитко Миленов. Финал на празника постави музикалният педагог Мария Стойнова, която изпълни най-новата си авторска песен.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Христо Димитров Измирлиев (както е истинското име на поета) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, днешна Гърция, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Кукуш е опожарен и семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се преселва София. Тук Христо Смирненски се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството – продава вестници.
От 1915 г. Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война.
През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика. Ужасéн от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември. Заради това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение. Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист – срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си отначало като писар в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. През пролетта на 1920 г. Поетът става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент, като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, тя се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре изразена индивидуалност – творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. Със стихосбирката „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Поетът възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“: „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922 г.). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ – онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6,30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“ – спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

(Източник: Уикипедия)

На днешния ден споделяме с вас едни от най-известните стихотворения на поета:

НИЙ

Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата ѝ гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.

Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –
ний, бледи смъртници – родени за живот.

А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.

На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци –
ний, вечните творци, ний морните борци.

Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.

Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя:
„И ние сме деца на майката земя!“.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното ѝ тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразуване на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие на хората. Поривът към радикални социални промени в лириката на Христо Смирненски надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

На днешния ден честваме Международния ден на детето. Този празник се празнува вече почти 100 години. Той води началото си от Световната конференция по въпросите на детското здраве, проведена в Женева през 1925 година и посветена на благосъстоянието на децата по света. На тази конференция е приета декларация за правата на децата, според която възрастните трябва да осигурят на децата всичко, което съдейства за тяхното добруване, без значение от тяхната народност, вяра или раса. Възрастните трябва да насърчават децата да развива способностите и уменията си, за да станат пълноценни граждани на света.

Идеята за отбелязване на Международния ден на детето се ражда през 1925 година, когато генералният консул на Китай в Сан Франциско събира няколко китайски деца сираци и ги води на празника на лодките-дракони (китайски древен празник, свързан с пролетното равноденствие). На същия ден се състои и конференцията в Женева.

През 1949 г. денят официално е обявен за Международен ден за защита на децата. А през 1950 г. 1 юни за първи път е честван едновременно в 51 страни по света.

В България 1 юни започва да се празнува като официален празник след указ на цар Борис III през 1927 година. Той наредил Денят на детето да се празнува на втората неделя след Великден. През онази година датата на празника се паднала 8-ми май. Специален комитет отговарял за празнуването на Деня на детето по онова време. Неин председател е била княгиня Евдокия, сестра на цар Борис III и дъщеря на цар Фердинанд I.

Когато цар Борис III се оженил за царица Йоана, тя станала патрон на този празник, а след раждането на княгиня Мария-Луиза Сакскобургготска за празника на детето били издадени специални марки с облика на малката княгиня. 

Международният ден на детето си има собствено знаме. В центъра му е изобразена Земята, върху която са стъпили пет деца в различни цветове: бял, черен, жълт, син и червен. Всичко това е нарисувано на зелен фон, който символизира плодородието, свежестта и растежа. Знамето обединява децата от всички раси, които намират много по-бързо общ език с тези, които са различни от тях, отколкото възрастните. Ето защо има какво да научим от децата, а този ден на детето ни дава възможност да спрем със забързаното си ежедневие и да прекараме пълноценно време заедно в игри и веселие.

На този празничен ден се организират специални игри за децата, както и мащабен детски празник. Произнасят се речи за правата на децата, а по телевизията се излъчват предимно детски предавания. Различни заведения отварят врати за детски партита, раздават се почерпки, подаръци и балони на децата по улиците. Целта е да се създаде весело настроение, което увлича дори и възрастните, които си спомнят, че също са били деца.

Въпреки че празнуват този празник на различни дати, страни като Ангола, Албания, Босна и Херцеговина, Виетнам, Естония, Азербайджан, Русия, Словакия, Сърбия, Румъния, Португалия, Мозамбик, Монголия, Черна гора, Узбекистан, Танзания, Чехия, Уругвай и дори Северна Корея също празнуват Международния ден на детето. Повечето от тях действително празнуват този празник на 1-ви юни, но ислямските държави празнуват Деня на детето на 4-ти юли, а държавите в Централна Африка – на 25-ти декември.

Има незаменими  и незабравими неща и едно от тях е детството. Децата са нашето бъдеще и надежда, те са символ на любовта, чистотата, невинността и вярата в бъдещето.

Скъпи деца, бъдете смели, любознателни и окрилени от щастие! Търсете винаги красивото и доброто! Нека слънцето винаги е на вашата улица, нека усмивките са на вашите лица, нека радостта е в сърцата ви!

Време е за забавни игри. Време е за много смях. Време е за щастие. 

Честит празник и щастливо детство!

Одри Катлийн Ръстън, по-известна като Одри Хепбърн, е английска филмова и театрална актриса, балерина и общественичка. Тя е завоювала четирите най-престижни награди: „Оскар“ (за кино), „Еми“ (за телевизия), „Грами“ (за музика) и „Тони“ (за театър). От 1960 г. актрисата има звезда на Холивудската алея на славата. През 1999 г. Американският филмов институт включва Одри Хепбърн на трето място в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино.

Звездата от „Ваканция в Рим“, „Закуска в Тифани“ и „Моята прекрасна лейди“ е родена на 4 май 1929 година в Иксел, Белгия. Тя прекарва детските си години в Англия, където учи в пансион. По време на Втората световна война учи в Холандия, където се посвещава изключително на уроците по балет, преди да реши по-късно да стане актриса. Одри учи балет в Амстердам, а по-късно и в Лондон. През 1948 г. участва в хор, който представя мюзикъл в Лондон, и това е нейният дебют на сцената. По-късно изпълнява малка роля във филма „Един див овес“.
На 22 години Одри заминава за Ню Йорк, където участва в комедийна продукция на Бродуей. За първи път привлича вниманието с роля в бродуейската продукция „Джиджи“ (1951). През 1953 г. получава ролята на принцеса Анн във „Ваканция в Рим“, за която печели наградата на Филмовата академия.

• 

• 

Публиката и критиците са изумени от изграждането на образа на принцесата. Следващата година Одри се завръща на Бродуей, но с истинска роля. Играе водна нимфа, която се влюбва в човек – роля, за която получава наградата за най-добра актриса в пиеса. Две години по-късно си извоюва номинация за „Оскар“ с ролята в драмата „Историята на една монахиня“.

• 

• 

Одри Хепбърн се превръща в една от водещите холивудски актриси през 1950-те и 1960-те години и получава още 4 номинации за Оскар. Сред емблематичните ѝ роли са на Холи Голайтли в „Закуска в Тифани“ (1961) и на Илайза Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“ (1964).

• 

• 

• 

• 

От началото на 70-те години започва да работи все по-рядко и по-рядко.
През 80-те години киното заема второстепенно място в живота на актрисата. Първото се заема от децата – тя става посланик на УНИЦЕФ и обикаля света. Одри се посвещава на уличните деца в Еквадор, на жените, нуждаещи се от закрила и образование във Венецуела, на сираците в Турция, на лишените от питейна вода в Панама и Хондурас.

• 

• 

Хуманитарната ѝ дейност я отвежда още във Виетнам, Тайландия, Судан. Прави повече от 50 пътешествия, обикаляйки всички континенти.
През 1993-та година печели награда за хуманитарната си работа, но не доживява да я получи.

Одри Хепбърн умира на 20 януари 1993-та година в дома си в Швейцария, където се бори с рак на дебелото черво.

Одри Хепбърн ще остане в историята като една от най-добрите актриси, живели някога, модна икона и филантроп. Стройната, изящна и винаги шик звезда е въплъщение на неподвластната на времето красота. Одри Хепбърн е ангелът на Холивуд. „Ако има ангели, те са като Одри Хепбърн“ – казва Стивън Спилбърг, в чийто филм „Always“ актрисата изиграва последната си роля.

• 

• 

• 

Дълги години хлапашкият ѝ вид, характерната ѝ прическа и изразените вежди очароват мъжете и будят възторг у жените. През 2016 година легендарната актриса е избрана за абсолютна икона на красотата. С изисканата си външност тя е въплъщение на класата и чара. Одри Хепбърн завинаги ще остане истинско вдъхновение за милиони жени.

• 

Събрахме някои от най-интересните цитати от незабравимата Одри Хепбърн:
 „За красиви очи търсете доброто в другите; за красиви устни изричайте само мили думи, а за хубава стойка вървете с мисълта, че никога не сте сами.“
 „Чух една мъдрост веднъж: Щастието е здраве и къса памет! Ще ми се да я бях измислила аз, защото е толкова вярна!“
 „Защо се променяте? Всеки има свой собствен стил. Когато го намерите, трябва да се придържате към него.“
 „С напредване на годините красотата на една жена само расте!“

• 

 „Всеки, който не вярва в чудеса, не е реалист.“
 „Елегантността е красотата, която никога не избледнява.“
 „Аз не искам да бъда сама, искам да бъда оставена на мира.“
 „Аз съм интроверт. Обичам да съм със себе си, обичам да съм на открито, обичам да правя дълга разходка с кучетата си и гледам дърветата, цветята, небето.“

• 

• 

 „Красотата на жената е в нейните очи, защото това е вратата към сърцето ѝ. Мястото, където любовта обитава.“
 „Гримът може да ви направи да изглеждате добре отвън. Но това няма да ви помогне, ако сте грозни отвътре. Освен ако не ядете грима.
 „С годините ще откриеш, че имаш две ръце – една, за да помагаш на себе си, и втора, за да помагаш на другите.“
 „Обичам хората, които ме карат да се смея. Мисля, че това е нещото, което харесвам най-много, да се смея. Смехът лекува много болести. Може би е най-важното нещо у човек.“

• 

 „Има една разлика между по-дългия живот и чудесната вечеря. Във вечерята сладките неща идват последни.“

Георги Аспарухов (Гунди) – обявен за най-великия български футболист, е роден на 4 май 1943 г. Родното му място е София, квартал Редута. Професионалното си развитие посвещава на футболния отбор „Левски“. Разделя се с него за две години, през които играе за „Ботев – Пловдив“. Гунди е заслужил майстор на спорта и носител на „Народен орден на труда“ през 1965 г.

Едва на 17 г. е, когато е приет в първия отбор на „Левски“. Дебютът му е през пролетта на същата година, а първия си гол отбелязва на 28 септември срещу „Ботев“ в Пловдив (1:1). От пролетта на 1962 г. до есента на 1963 г. играе в „Ботев“, където отбива военната си служба и става носител на Купата на България през 1962 г. и вицешампион през 1963 г. След като се завръща в „Левски“, печели три шампионски титли през 1965, 1968 и 1970 г. и три купи на страната през 1967, 1970 и 1971 г. Играе в 247 мача (200 за „Левски“ и 47 за „Ботев“) за първенството, в които отбелязва 150 гола (125 за „Левски“ и 25 за „Ботев“). Има участие в 36 мача (28 за „Левски“ и 8 за „Ботев“) и вкарва 20 гола (16 за „Левски“ и 4 за „Ботев“) за Купата на България (тогава – „Купа на Съветската армия“). През сезона 1964/1965 вкарва 27 гола за „Левски“, с които става голмайстор на страната за сезона. През 1965 г. е избран за спортист и футболист № 1 на България. Печели и купата за индивидуално спортсменство. През същата година е на осмо място в класацията за престижната награда на сп. „Франс футбол“ – Златната топка.
В историята влизат мачовете за Купата на европейските шампиони през сезона 1965/66, когато „Левски“ играе равностойно срещу един от най-силните отбори в света по това време „Бенфика“ (Лисабон) – с 2 шампионски и 2 вицешампионски европейски титли в турнира през последните 6 години и с португалската звезда Еузебио. Първия мач в Португалия българският шампион завършва наравно 2:2, а в реванша отстъпва с минималното 2:3 на тогавашния европейски вицешампион. Три от четирите гола за „Левски“ в двата мача вкарва Георги Аспарухов. Европа заговаря за нова футболна звезда, португалците искат да купят този нападател, но комунистическото правителство на България не разрешава това. Поканен е да играе в европейския шампион „Милан“, но по това време още няма практика български футболисти да играят в чуждестранни клубове и офертата е отказана. Лично известният треньор на „росонерите“ Нерио Роко е готов да му помогне да емигрира в Италия, ако приеме много изгодната оферта на „Милан“, но Георги Аспарухов демонстрира любов и преданост към родината и клуба си и отказва с думи, които остават в историята:

„Кажи им, че има една страна България, в тази страна България има един отбор Левски, може и да не са чували за него, в този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!“

Стадионът на ПФК Левски (София) е кръстен в негова чест. В непосредствена близост е издигнат бюст-паметник на легендарния футболист.

Георги Аспарухов загива в автомобилна катастрофа заедно със съотборника си Никола Котков на 30 юни 1971 г. край прохода Витиня в Стара планина.

На погребението на двамата футболисти присъстват към 150 хиляди души. През 1999 г. е обявен посмъртно за Най-добър футболист на България за 20 век.

На 21 май 2014 година, с указ на Президента Росен Плевнелиев, Георги Аспарухов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ първа степен за изключително големите му заслуги в областта на спорта.

На линка, посочен по-долу, можете да гледате документален филм за него.

https://football24.bg/videos/view/video_id/2052

На 3 май 1937 година американската писателка Маргарет Мичъл получава наградата „Пулицър“ за своя роман „Отнесени от вихъра“. Това е една от най-продаваните книги в света.
Маргарет Мънърлин Мичъл Марш е родена в Атланта на 8 ноември 1900 г. Предците на семейството ѝ приличат на тези на семейство О’Хара в „Отнесени от вихъра“.

• 

Романът „Отнесени от вихъра“ е написан през 1936 година. Книгата бързо се превръща в бестселър, а през 1939 година по романа е заснет високобюджетният едноименен епос, който с годините придобива още по-голям чар.
Историята разказва за две войни – тази между Севера и Юга и тази между Скарлет О’Хара и Рет Бътлър. В сюжетните нишки се преплитат любовта, омразата и завинаги изгубеното време.

• 

Маргарет Мичъл остава в историята на литературата като автор на една-единствена книга. Тя пише легендарния си роман от 1000 страници цели 10 години – от 1926 до 1936 г. Заглавието ѝ хрумва в последния момент, след като завършва епохалния си труд. „Отнесени от вихъра“ е строфа от стихотворението на Ърнест Доусън „Синара“. Името Скарлет О’Хара също се ражда в последния момент. През дългите години, докато работела, Маргарет наричала своята героиня Пенси, подобно на името, с което наричали нея в дома ѝ – Пеги. Сагата, отпечатана през пролетта на 1936 г., имала огромен успех. „Отнесени от вихъра“ станал най-знаменитият бестселър в историята на американската литература. Бие всички рекорди, когато за един ден се продали 50 000 екземпляра, а в края на първата година от излизането му – 1,5 милиона, и е преведен на 18 езика. През май 1941 г. тиражът на романа скочил до 3,4 млн. книги с твърда корица само на английски. През 1956 г. в САЩ имало 70 издания, а по света го четяли вече на повече от 20 езика.

• 

Избрахме някои цитати от романа, които и днес ни карат да се замислим за вечната тема какво е всъщност любовта:
• Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде.
• Ако кажа, че съм лудо влюбена, значи да излъжа, при това вие веднага ще разберете, че не е истина.
• Жените са толкова твърди и издръжливи, колкото мъжете не могат и да си представят. Да, винаги съм смятал така, въпреки че от малък ми втълпяват, че жените са слаби, нежни и чувствени създания.
• Обещанията се дават, за да се нарушават.
• Никаква сила на света не може да ни сломи, освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, изгубени безвъзвратно, и да пазим толкова много спомени.
• Каквото е счупено – счупено е. И аз предпочитам да запазя спомена за някогашната му красота, вместо цял живот да се примирявам с пукнатини.

• 

• 

• Ако наистина искаш да го видиш такъв, какъвто е в действителност, съди го поне справедливо. Той е благороден по душа и възпитание човек, озовал се в свят, където не му е мястото, и макар да съзнава, че старанията му са предварително обречени на провал, опитва се да живее по нормите на един погребан вече бит.
• Моята любов угасна – продължи той, – потушена от Ашли Уилкс и от безразсъдната ти упоритост, принуждаваща те да се вкопчваш като булдог в онова, което решаваш, че искаш да имаш… Да, любовта ми угасна.
• Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш ката бич над главите им.
• Рядко се срещат хора, които в тази ранна възраст са успели вече да завоюват света и да погубят душата си. Недей да се стряскаш. Не искам да намекна, че ще гориш в пламъците на ада заради историята с Ашли. Просто се изразявам образно. Още откакто те познавам, си искала две неща – Ашли и богатство, което да ти позволи да пратиш целия свят по дяволите. Е, ти си достатъчно богата, не си спести остроти по адрес на света, а сега можеш да имаш и Ашли, стига още да го желаеш. Но като че ли всичко това вече не ти се вижда достатъчно.
• За всичко това ще мисля утре в Тара. Тогава ще мога да го понеса. Веднъж да дойде утре, ще намеря начин да спечеля Рет отново. Та нали и утре е ден.

Из „Отнесени от вихъра“, Маргарет Мичъл

• 

• 

Маргарет Мичъл, жената, създала една от най-забележителните любовни истории – „Отнесени от вихъра“, съвсем не е била нежна и женствена. Предпочитала да се облича в панталони, пиела, пушела, носела в себе си пистолет, яздела и карала автомобил с мъжки замах и често попадала в ситуации, каквито се случват само на мъжете. Тя е първата разведена жена в рода си. Няколко пъти е жертва на автомобилни катастрофи и умира през 1949 г., попаднала под колелата на пиян таксиметров шофьор.

• 

Маргарет Мичъл е написала един-единствен роман, но той я превръща в легенда. „Отнесени от вихъра” си остава най-великият любовен бестселър на всички времена.

Сър Теренс Дейвид Джон Пратчет е английски хуморист, сатирик и автор на фентъзи романи. Творчеството му е преведено на 37 езика, а продадените негови книги са над 85 милиона.

Роден е на 28 април 1948 г. в Бийкънсфийлд, Англия. Справя се блестящо в началното училище и през 1959 г. печели място в Техническата гимназия High Wycombe, където става изключително полулярен в организирането на дебати. Първите си истории пише за училищното списание – там публикува кратката история „Бизнес съперници“ през 1962 г. Това е приказката за човек на име Крусибъл, който се натъква на дявола в апартамента си сред облак от серен силен дим. Следва „Бизнесът на Хадес“, публикуван в училищното списание, когато Прачет е на 13 г. Две години по-късно произведението излиза и в печатна форма.

Още в гимназията Тери Пратчет показва своята нестандартност, описвайки се като „студент, който не е описан“.

От малък е запален по астрономията, колекционира космически карти, постоянно наблюдава звезидте с телескоп. Детска негова мечта е да стане астроном. Тъй като му липсват математически умения, за да изпълни мечтата си, Тери започва да чете научна фантастика. Получава първата си работа като стажант-журналист в местния вестник. Пратчет е непоправим читател – харесва творбите на Х. Г. Уелс, Артър Конан Дойл, както и „всяка книга, която наистина трябва да прочетете“. Четенето на книги Тери приравнява към „получаване на образование“.
За да продължи самоусъвършенстването си, Пратчет започва самостоятелни курсове по изкуство, английски език и история. Харесва си журналистиката за професия и напуска училище през 1965 г., 17-годишен. Намира си работа като стажант в Bucks Free press при редкактора Артyр Чърч. На тази позиция той пише над осемдесет истории за рубриката „Детски кръг“ под името Чичо Джим. Две от тези епизодични истории съдържат герои, открити в романа му „Килимените хора“ (1971). Докато стажува, успява да завърши обучението си по английски език с най-високото отличие и влиза в Националния съвет за курс за обучение на журналисти, където получава най-високите оценки в своята група.
Личния си литературен пробив прави през 1968 г., по време на интервю със съдиректора на издателската компания „Колин Смит“. По време на срещата Пратчет споменава, че е написал ръкопис на име „The Carpet People“ (Килимените хора). Издателството го харесва и публикува през 1971 г. Книгата получава добри отзиви, а литературната кариера на Пратчет изкачва неподозирани върхове. Следват издания на научнофантастичните романи „Тъмната страна на слънцето“ (10 май 1976 г.) и „Страта“ (15 юни 1981 г.) , с който се заражда концептуалната идеята за „Света на Диска“ – поредицата, която ще промени из основи фантастичната литература.

Пратчетманията в световен мащаб е поставена през 1983 г. с публикуването на „Цветът на Магията“ – първата част от поредицата „Светът на диска“. Към днешна дата тя представлява една от най-разработените фентъзи творби в литературата и се състои от 40 книги с над 70 милиона продадени бройки, няколко албума с илюстрации, серията образователни четива „Науката на Диска“ и още множество допълнителни публикации. По някои от творбите са направени филмови адаптации – три игрални продукции на SKY1 (Скай 1), две анимации и множество театрални постановки.

Тери Пратчет е носител на множество награди и отличия, сред които British Book Awards’ „Фентъзи и Сай-фай Автор на Годината” 1994, Британската Награда за Научна Фантастика 1989, награда „Локус” за най-добър фентъзи роман на 2008 г., награда „Прометей” за най-добър либертариански роман 2003 и други. Може да се похвали и с 9 почетни доктората от университети из цяла Великобритания, дадени му за обществен принос.

В личен план Тери среща Лин Първус, с която сключва брак през 1968 г. През 1976 г. се ражда дъщеря им Риана Пратчет, която също става писателка. Тери продължава творчеството си и описва дейността си като омагьосан кръг от „писане, ходене, компютри, живот“. Забележително е как на първо място е писането. Заявява гореща поддръжка на хуманистите от известната като Британската хуманистична асоциация и става и почетен сътрудник на Националното светско общество. Развива множество благотворителни дейности – покровителства библиотеката „Приятели на високия Уикомб“, изнася беседи, на които събира помощи за деца, помага на учениците в бившето си училище.
Тери Пратчет е известен със склонността си да носи големи черни шапки федора, както се вижда от вътрешните задни корици на повечето от неговите книги. Оприличава стила си като „повече градския каубой, отколкото градския джентълмен“.

На 31 декември 2008 г. е включен в редиците на Ордена на Британската империя в качеството си на офицер, а година по-късно става рицар-бакалавър. Титлата си кометира: „Не можете да помолите писателя на фантазията да не иска рицарство. Знаеш ли, за две пина щях да си взема кон и меч.“ И тък като има кон, си изковава меч към него. За него по време на интервю за Times Higher Education заявява: „В края на миналата година направих собствен меч. Изкопах желязната руда от поле от 10 мили. С приятели взехме 80 кг руда, използвахме глина от градината и слама, направихме пещта и го изковахме“. Но зарадван от признанието, не пропуска да се пошегува: „Имам съмнения, че заслугите ми към литературата се състоят в това, че избягвам опитите да пиша такава.“

През 2007 г. е диагностициран с рядка форма на Алцхаймер, позната като Синдром на Бенсън, която самият той описва в радиоинтервю като „досада“ и обявява, че приема болестта си сравнително философски и даже с намек за оптимизъм. Въпреки състоянието си той продължава да работи активно върху творчеството си, като от получаването на диагнозата досега е завършил и издал девет книги и е участвал в създаването на три филма за Света на Диска, като в интервю за A.V. Club от края на 2012 г. казва, че планира да продължава в същия дух. Два месеца по-рано споделя пред Елизабет Грайс от The Telegraph: “Очаквах досега да съм в много по-тежко състояние“. Формата на болестта, от която страда Пратчет, атакува задната част на мозъка, която отговаря за възприемането на визуални стимули. В резултат на това писателят понякога не вижда обекти, разположени точно пред него. Загубил е способността си да пише на ръка, затова диктува на асистента си или използва специален, разпознаващ реч софтуер, когато работи. Когнитивните му умения обаче са незасегнати. Самият Тери казва, че понякога му е трудно да разбере дали дадено явление е следствие от състоянието или просто от възрастта му.

През 2009 г. обявява, че не възнамерява да умре от Алцхаймер: „Ще отнеса болестта със себе си“, казва той. Предполага се, че след диагностицирането си Пратчет е започнал да подготвя Света на Диска за дъщеря си, която също е писател. Някои от най-важните му герои търсят и намират своите наследници. Промяна има и в стила и темите, които избира – от силно саркастични те преминават на сериозни и дори мрачни. Пратчет се завръща към теми, за които е писал като по-млад, но ги разработва по-зряло и целенасочено.
На въпроса „Как бихте предпочели да ви запомнят – като велик писател или като неуморен защитник на правото на хората да умрат?“ отговаря с „Бих предпочел ‘Велик писател’, макар и да не се смятам за такъв… Някога бях журналист. Все още мисля за себе си като журналист и това е. Те говорят истината. Аз дори написах книга, наречена ‘Истината’.”

Екипът на читалището ни откри 50 негови запомнящи се цитати: Споделяме ги с вас:

1. Не можеш да отложиш неизбежното. Защото рано или късно стигаш до мястото, където неизбежното просто седи и чака.

2. Хаосът се намира в изобилие тъкмо там, където някой се опитва да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.

3. Бе забелязал и известна прилика между секса и готварското изкуство. Хората се увличат и по двете, понякога си купуват дебели книги, пълни със сложни рецепти и занимателни картинки, и огладнеят ли достатъчно, започват да творят невероятни пиршества… във въображението си. А за вечеря се задоволяват с пържени яйца и картофки, стига да са свястно приготвени и да има малко салатка от домати.

4. Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.

5. Лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.

6. Винаги си избирай по-голям враг. По-лесно се улучва.

7. Всяка една война в човешката история винаги завършва с абсолютно един и същи резултат: гарвани – 1000 точки, хора – 0 точки.

8. Светлината си мисли, че пътува по-бързо от всичко, но греши. Независимо колко бързо пътува, тя открива, че мракът винаги е пристигнал първи и я чака.

9. Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече“ с криви зарчета.

10. Бих предпочел да съм надигащо се шимпанзе, вместо падащ ангел.

11. В древните времена котките са били почитани като богове. Те си спомнят това.

12. Времето е наркотик. Твърде много от него те убива.

13. Твърди се, че животът на човек преминава на лента пред очите му преди да умре. Това е вярно. Нарича се Живот.

14. Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.

15. Някъде в тропическата джунгла на подсъзнанието му изникна пеперудата на съмнението и се опита да размаха крилца, без изобщо да подозира какво твърди теорията на хаоса за подобни явления.

16. Автентичната тъпота всеки път надминава изкуствения интелект.

17. Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща.

18. Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш.

19. Коефициентът на интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициeнта на интелигентност на най-тъпия от гъмжилото, разделен на броя на участниците.

20. Има моменти в живота, които хората трябва да знаят да не изпускат. Балоните са проектирани, за да учат малките деца на това.

21. Добрината е в това, което правиш. Не в онзи, на който се молиш.

22. Толкова много вселена и толкова малко време.

23. Фентъзито е като велоаргометър за мисълта. Не може да те отведе никъде, но тренира мускула, с който може да стигнеш навсякъде.

24. Ако не превърнеш живота си в история, просто ставаш част от нечия друга история.

25. Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум.

26. Същината на живота е като да гледаш филм. Само че винаги го пускаш 10 минути след началото и никой не ти разказва сюжета и трябва да го изградиш сам от уликите, с които разполагаш.

27. Свободни сме само в мечтите си. През останалото време се нуждаем от заплата.

28. Прогрес просто означава, че лошите неща се случват по-бързо.

29. Странни същества са хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си герой или правителство.

30. Веселената беше достатъчно скапана и без хората да я ръчкат.

31. Никога не давай на маймуната ключа за банановата плантация.

32. Функционирането на Вселената, казваха те, зависи от равновесието на четири сили, а именно: обаяние, убеждение, несигурност и инат.

33. Дай на човек огън и той ще се стопли за ден. Запали в него огън и ще гори до края на живота си.

34. Някои човешки същества ще направят всичко, за да видят дали нещо може да стане. Ако сложим голям ключ някъде в някоя пещера и изпишем на него „Ключ-за-край-на-света. МОЛЯ НЕ ПИПАЙТЕ“ боята дори няма да има време да изсъхне“.

35. Ако котките изглеждаха като жаби, щяхме да осъзнаем какви жестоки малки копелета са. Стил. Това е, което се помни.

36. Боговете не обичат хората да не вършат нищо. Ако не са заети непрекъснато, хората биха могли и да се замислят. Част от мозъка съществува, за да не позволи това. И постига резултати. Кара хората да скучаят насред чудеса.

37. Хората, които нямат нужда от други хора, всъщност имат нужда от хора, за да се убеждават непрекъснато, че нямат никаква нужда от тях.

38. Хората правят живота толкова интересен. Знаете ли, че във вселена, изпълнена с толкова чудеса, те са успели да изобретят скуката.

39. Мъдростта идва от опита, а опитът често е резултат от липсата на мъдрост.

40. Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета.

41. Не, това което не харесваше у героите, беше самоубийствената им мрачна унилост, когато бяха трезви, и пагубната им лудост, когато бяха пияни.

42.  Двуцветко беше турист – първият, видян някога на Диска. Турист, според Ринсуинд, означаваше идиот.

43.  Всички убийци имат огледала в цял ръст в стаите си, защото е ужасяващо обидно да убиеш някого, когато си зле облечен.

44. Една от особеностите на думите е, че значенията им се изплъзват като змии.

45. Глупавите хора са способни да направят това, за което умните дори не се осмеляват да помислят.

46. Никой не обича да му казват, че днес е щастливият му ден. Такива думи не вещаят нищо добро. Когато някой ти каже, че днес е щастливият ти ден, значи нещо много неприятно е на път да ти се случи.

47. Костенурката е животно, притежаващо скорост, достатъчна му, за да хване марулята.

48. Сержант Колън имаше широка обща култура. Той беше минал през школата на Баща Ми Винаги Казваше, завършил беше колежа Всички Знаят, а в момента правеше аспирантура в университета Един Човек В Кръчмата Го Разправя.

49. Всичко е лъжи. Просто някои са по-хубави от другите, това е всичко. Хората виждат онова,което си мислят, че виждат. Дори аз съм една лъжа. Но успявам да я пробутам.

50. Глухотата не пречи на композиторите да чуват музиката. Тя само им помага да не чуват останалите разсейващи ги звуци.

Световният ден на книгата и авторското право ( World Book and Copyright Day (International Day of the Book; World Book Days)) е определен за честване от ЮНЕСКО, с цел насърчаване на четенето, издателска дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. За първи път е празнуван през 1995 г. Датата 23 април 1616 г. e последна в земното битие на литературните великани Уйлям Шекспир и Мигел де Сервантес .

• 

• 

Първоначалната идея за отбелязване на този ден се ражда в Каталуния. През 1926 г. крал Алфонс XIII подписва декрет за честване на Ден на испанската книга, като се предлага датата на смъртта на Сервантес. И тъй като този ден съвпада с празника в чест на Свети Георги Победоносец – покровител на Каталуния – в Барселона търговците на книги устройвали грандиозен панаир на книгата. От 1931 година там се появява обичаят да се подарява роза на всеки, който си купува книга.

Години по-късно, на 15 ноември 1995 година, на 28-та сесия на на ЮНЕСКО, 23 април е провъзгласен за Световен ден на книгата и авторското право. С отбелязването на този ден светът отдава почит на просвещението и културните традиции, на книгите, като най-важното и значимо средство за съхранение и разпространение на знанието. Този ден свидетелства както за гениалността на великите автори в миналото и настоящето и за нуждата от знания и култура, които черпим от книгите – ценности с особено значение с днешните пандемични времена.

През 2001 г на този ден Мадрид се сдобива с титлата „Световна столица на книгата“, която се се присъжда от ЮНЕСКО и оттогава всяка година един световен град получава това звание заради отдадеността си на каузата на книгата, четенето, създаването и достъпа до книгите – чрез библиотеки, книжарници, издателства, образователни институции и всички дейности, свързани с това богатство на човешката цивилизация. През 2018-а Световна столица на книгата бе столицата на Гърция – Атина, а през 2019-а това е арабският град Шарджа.

Днес имаме чудесната възможност да отбележим деня на книгата вкъщи заедно с най-близките си. Приятно четене!

На 22 април 2020 г. Денят на Земята отбелязва своята 50^-та годишнина. Темата на кампанията е „Действия срещу изменението на климата – огромното предизвикателство на нашето съвремие“.

• 

Отбелязването става в условията на извънредни мерки заради ситуацията с КОВИД 19.

EARTHRISE (глобалното движение за изменение на климата, водено от младежки климатични групи в координация с Earth Day Network – глобалния организатор на Деня на Земята) поставя нов глобален стандарт за Деня на Земята 2020 г. Движението настоява за действия на всички нива – от бизнеса до местните власти и правителствата. Акцентира се и върху влиянието, което има отделния човек върху промяната. Всеки може да създаде инициатива, с която да помогне за възстановяването на планетата: Нашето читалище Ви призовава: присъединете се към най-голямата гражданска научна инициатива в световен мащаб (Earth Challenge 2020) и открийте как може да помогнете да запазим чистотата на нашия дом – Земята!

      

         Потъването на „Титаник“ през 1912 г. на 14 срещу 15 април , е една от най-големите трагедии в мореплаването. Не само защото на борда е имало редица знаменитости и са загинали 1514 души. Корабът, който потъва до крайбрежието на Нюфандленд по време на първото си пътуване към Ню Йорк Сити, е бил постижение на индустрията за луксозни пътувания по онова време. Това е и причината толкова много известни личности да искат да пътуват с кораба. Сред най-известните пътници били моден топ дизайнер, известна британска контеса и един от най-богатите хора в света. Повечето знаменитости пътували в първа класа.

            В  началото на миналия век хиляди българи поемат дългия път към Съединените щати. В България съществуват специални агенции, които набират сред селяните миньори, ж.п. строителни работници и т.н. за нуждаещата се от работна ръка в Северна Америка. Това са млади хора от цялата страна, но преди всичко от планинските райони, където липсва достатъчно земя за прехрана. Въпреки скромния си произход и образование, мнозина от тях все пак постигат „американската мечта“, благодарение на селската си упоритост, здравомислие и изобретателност.

           При потъването на „Титаник“ сред намиращите се на борда 2228 души е имало поне 50 българи. Болезненият спомен за тяхната трагедия е жив и до днес у потомците им в страната. Според изплатените от „Лойд“ обезщетения загиналите при катастрофата българи са 38. Някои изследвачи обаче смятат, че броят на жертвите е по-голям. Така например върху паметника на загиналите от село Гумощник край град Троян са издълбани имена на 8 местни жители, за които се твърди, че не фигурират в списъците на „Лойд“. Предполага се, че спасилите се българи са към 15, като повечето от тях остават завинаги в Америка.Други са се завърнали и са участвали като доброволци в Балканската и Междусъюзническата война. И едните, и другите, имат живи потомци и роднини в някои села от Тетевенско, Троянско, Луковитско и Плевенско (Централна северна България). 

            Името на български емигрант  е свързано със  създаването на едноименния суперфилм. Това е скулпторът Валентин Василев, преселил се в САЩ през 1994 г. Той е конструкторът на 13-метровия макет на „Титаник“, както и съавтор на двата бутафорни айсберга, използвани в суперпродукцията. Както е известно, специалните ефекти във филма бяха отличени с отделен „Оскар“. 

Ето малко известни факти за Титаник :

• Цената за първа класа в луксозна каюта била 4350 долара; втора – 1750 долара, трета – 30 долара за място.
• „Титаник“ потънал 2 часа и 40 минути след сблъсъка с айсберга.
• Времето от забелязването на айсберга до удара е малко над 30 секунди.
• Товарът на кораба е възлизал на 900 тона.
• Меден месец на кораба празнували 13 двойки
• 14 години по-рано през 1898 г. английският писател Морган Робъртсън написал книгата „Futility“ (заглавието е превеждано като„Напразно”, „Безсмислено” или „Безсилие”, бел. ред.), която разказва за „Титан“ – най-големият кораб строен някога. Той се сблъсква с айсберг и потъва в студена априлска нощ. „Титаник“ и „Титан“ имат подобен дизайн и са определяни като „непотъващи“ преди пътуването.
• Сред оцелелите след трагичното събитие са две кучета.
• Дължината на „Титаник“ е приблизително колкото височината на „Емпайър Стейт билдинг“ в Ню Йорк.
• На борда не е имало нито една котка. Често се случвало да вземат котки на корабите, защото се смятало, че носят късмет. Освен това те се справяли лесно с гризачите.
• На кораба не е имало каюта с номер 13. Тази мярка често се е вземала, за да не донесе числото лош късмет.
• пътници са пътували под фалшиви имена. Един от тях използвал фалшива самоличност, за да се добере до първа класа при положение, че имал билет за втора. Друг пък бил отвлякъл детето си и затова не можел да използва истинското си име
• официално на борда имало 38 българи, като реалният им брой е около 50

Цветница е християнски народен празник, който се празнува както в православната, така и в католическата и протестантската църква една седмица преди Великден, в неделята след Лазаровден.

Нарича се още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или (в западните църкви) Палмова неделя. Пада се в шестата неделя на Великия пост.

На този ден християнската църква празнува влизането на Иисус Христос в Йерусалим в дните преди еврейската Пасха. Според новозаветните евангелия, Христос пристига в града, яздейки магаре, а вярващите го посрещат, като разстилат пред него дрехите си и маслинови клонки.

След като възкресил престоялия четири дни в гроба Лазар, брат на сестрите Марта и Мария, Иисус Христос тръгнал за Йерусалим.

Когато наближил града с придружаващите го ученици и стигнали до Витфагия, той пратил двама от тях да отидат в селото и да му доведат вързаната в началото на селото ослица и малкото ѝ, а ако някой ги попита защо правят това, да кажат, че е потребно на Господ.

Като разбрали, че ослицата е за Христос, никой не им попречил. Той я възседнал и така влязъл тържествено в Йерусалим. Вестта за възкресението на Лазар вече го изпреварила и хиляден народ тръгнал към Витания, за да го посрещне.

Народът, виждайки в Иисус Христос Спасителя, възторжено размахвал палмови клонки и хвърлял цветя пред нозете му. Всички пеели: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев“.

Фарисеите пък наредили на Христос да забрани на народа да ликува, на което Той отвърнал: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат“.

Шествието продължило и от височината на Елеонското възвишение до Храма. Христос изгонил оттам събралите се в двора му селяни и купувачи на разни стоки и извършил множество изцерения на болни и недъгави хора.

На този ден в църквата се отслужва молитва и се благославят върбови клонки. Те се раздават на вярващите и всеки ги отнася до дома си за здраве. Окичват с върбови клонки портите и се сплита венче от осветената в църквата върба. Върбовите клонки символизират палмовите, с които е бил посрещнат в Йерусалим Иисус Христос.

В този ден, който е през периода на постите, се разрешава риба.

Имен ден празнуват всички, които носят имена, произлизащи от названия на растения:

Аблен(а), (означава планински божур), Аглика, Ахинора (означава дъх на теменуга), Бегония, Белян(а), Билян(а), Божур(а), Босилка, Босилко, Бор, Борян(а),Венета, Венелин(а), Венец, Венцислав, Вероника, Виола, Виолета, Върба, Върбан(а), Върбин(ка), Венеция, Габър, Габрина (от „габър“), Гергин(а), Гроздан(к)а, Далия, Дафина, Делян(а), Детелин(а), Дилян(а), Дренка,Ели (от „ела“), Елица, Енчо, Еньо (от „еньовче“), Жасмин(а), Здравец, Здравка, Здравко, Зюмбюл(а), Ива (име на върба), Иглика, Кала, Калин, Калина (име), Калия, Камелия, Карамфил(к)а, Китка, Лало, Лалка, Латин(ка), Лиана, Лила, Лили, Лилия, Лилян(а), Лоза(н), Лора (от лаврово дърво), Люляна, Магнолия, Малин(а), Маргарит(а), Минзухар(а), Мирта, Момина (от „момина сълза“), Нева, Невен(а), Невян(а), Незабравка, Орхидея, Петуния,Пламен(а)(от „пламъче“), Рали, Ралица, Ренета (от латински – „преродена“), Роза, Розалин(а), Розан(а), Роксана, Росен, Росица, Росна, Ружа, Синчец, Сиян(а), Смилян(а), Смирна, Стефан/и(я) (от гръцки – „венец“), Теменуга, Теменужка, Трендафил(ка), Фидан(ка), Цвета, Цветан(а), Цветанка, Цвете, Цветелин(а), Цветин(а), Цветка, Цветомир(а), Цветослав(а), Цвятко, Цветимир, Явор(а), Ясен(а), Ясмин(а)

Лазаровден е християнски празник, който носи името на Свети Лазар. Името Лазар е символ на здраве и дълголетие. Лазар е бил приятел на Иисус Христос. Когато умира, четири дни след неговата смърт той е възкресен. Бог казва „Лазаре, излез вън!“, и съживява Лазар, който излиза от гробницата си.

Лазаровден се празнува на осмия ден преди Великден. Поради това, че Великден се определя по лунния календар, а не по слънчевия, Лазаровден се пада всяка година на различна дата, но винаги в събота.

На този ден се изпълнява обичаят Лазаруване. Младите жени, наречени „лазарки“, берат цветя за венците, които ще оплетат за празника Цветница (на следващия ден). Момите са пременени в традиционни фолклорни носии. Те обикалят къщите на селото, пеят обредни лазарски песни и благославят за здраве, щастие и берекет. Стопанинът на дома ги дарява с яйца, пари, плодове и дребни подаръци. В миналото на Лазаровден момците от селото са поисквали ръката на своята избраница.

Основните песни на Лазаровден са благослов за здраве, плодородие и благополучие на дома. Но и тук, в къща където има ерген или мома за женене, в песните се вмъкват и любовно-женитбени мотиви:

Тук сме чули, разбрали, Лазаре,

че има ерген и мома, Лазаре,

я ергена женете, Лазаре,

я момата годете, Лазаре…

Празникът носи пролетно настроение и се очаква с нетърпение както от участничките, така и от жителите и гостите на селата и градовете. Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала, не може да се омъжи. Затова е било задължително всяко момиче от селото да лазарува.

                    

                         Владимир Набоков е роден на 10 април 1899г. в Санкт Петербург във влиятелно аристократично семейство.Дядо му е бил министър на правосъдието в Русия.За да избегне Руската революция от 1917г.,семейството му се мести в Ялта, а след това в Берлин.Завършва Кеймбринджския университет,където следва естествени науки,руска и френска литература.

                         През 1925г.се жени за руска емигрантка с еврейско потекло.Заедно със съпругата си и 4 – годишния си син, през 1937г. се установява във Франция.С настъпването на фашизма и преследването на евреите,през 1940г.  е  принуден да замине за САЩ.Владимир Набоков започва работа като експерт по пеперуди в нюйоркския природоисторически музей.Открил е няколко вида пеперуди и има съществен принос с научни разработки като лепидоптерист/ човек,който изучава и колекционира пеперуди/.

От 1945г.е американски гражданин.Развива успешна академична кариера като преподавател  в Станфордския университет, Уелесли Колидж, Харвардския университет и в Университета Корнел, където през 1948 г. му предлагат професура по европейска и руска литература.

                        Става известен с романа си „Лолита“ (1955 г.), който разказва за поглъщащата страст на възрастен мъж към дванадесетгодишно момиче. Книгата се прочува заради изключителния си оригинален стил и спорната тематика.Първото издание е в Париж.Авторът  сам превежда романа на руски и той е издаден през 1958г. в Ню Йорк.

                        Средствата, които му донася романът „Лолита“ (1955), позволяват на Набоков да се оттегли от професурата си през 1959 г. и да се концентрира върху творческата си дейност. През 1961 г. се премества с жена си в Монтрьо, Швейцария. Почива от вирусна инфекция на 2 юли 1977 г. в Лозана и е погребан във Вьове.

                        През 1997г. по романа е заснет филм с режисьор Ейдриън Лийн.Главните роли са поверени на Джеръми Айрънс и Доминик Суейн.