11 май е историческа и светла дата в календара на българската култура. На този ден Българската православна църква почита славянските първоучители – Светите солунски братя Кирил и Методий. Денят на създателите на славянската азбука е бил отбелязван като църковен празник още преди XII век. От 1851 г. датата 11 май се чества и като празник на българската просвета.
По време на Възраждането и особено след Освобождението на този ден в училищата се провеждат тържества в чест на славянската писменост. Българските учители също празнуват на тази дата. През 1916 г. е въведен Григорианският календар. След тази промяна празникът се премества на 24 май – това е Денят на българската просвета, култура и на славянската писменост. След въвеждането на Григорианския календар държавата и църквата дълги години честват делото на солунските братя само на 24 май. През 1969 г. се разделят светският и църковният празници. Денят на славянската писменост и култура се чества на 24 май. Това е празник и на българските учители. Църковният празник на Св. св. Кирил и Методий се чества на 11 май. Светите братя Кирил и Методий – създатели на глаголицата, превеждат и популяризират Библията на старославянски език. Те разпространяват християнството сред славяните и заради това свято дело са канонизирани като светци. Папа Йоан Павел II ги обявява за съпокровители на Европа заедно със Св. Бенедикт.
От 2006 година 11 май официално се чества в България като Ден на библиотекаря. Днешният ден е професионален празник на библиотечните работници и специалистите на книжовното поприще. Библиотекарите са хора с изключително отговорна работа, които служат на книгите и на българската писмена реч. Тяхното призвание е да съхраняват и разпространяват писменото слово. Те имат мисия да запазят книжното наследство за бъдещето и да съхранят българския дух.
Библиотекарите са приятели на читателите. Те им помагат в избора на литература за четене, разширяват хоризонтите им и влияят положително върху читателския им вкус. Библиотекарите са много важни и за подрастващите читатели. Те възпитават в децата любознателност и жажда за четене. Те могат да ги провокират и изкушават, да им дадат безкрайни възможности да се потопят в пъстрия свят на книгите. Ако библиотекарят обича професията си, той създава една малка вселена в библиотеката, превръща я в уютно място за четене и социални контакти. Добрият библиотекар познава индивидуалните нужди на читателите, развива и допълва вкусовете им. Той носи в себе си и подарява на читателите духа на книгите и любовта си към четенето.
В съвременното модерно общество професията „библиотекар” носи едновременно духа на старобългарската книжовност и силата на новото технологично време. Библиотечните дейци проявяват огромна активност, изобретателност, социална ангажираност и отговорност в стремежа си да запазят библиотеките като традиционни духовни средища.
Българските библиотекари са достойни да имат специален ден на признание, защото библиотеките са светилища на българската книжнина. А да бъдеш библиотекар в България не е просто професия, това е призвание. Независимо от сложните обществени процеси, политическите и икономическите кризи, лошата материална база и липсата на признание от държавата и обществото, българските библиотекари предано служат на каузата да пазят писменото слово. Библиотеките винаги са оцелявали, защото още от древността и до днес е имало и има хора с мисия да съхранят книжнината.
Библиотекарите са много важни и ценни хора, защото те пазят и разпространяват силата на прогреса – литературата и знанията. В библиотеките се съхраняват много ценни образци на литературната ни съкровищница. А библиотекарят е душата на библиотеката. На днешния ден – 11 май – почитаме свещения завет на нашите първоучители – Светите братя Кирил и Методий. Наш дълг е да го пазим и да предаваме по съвременен начин на следващите поколения. Нека днес да честваме празника на хилядите библиотекари, които в нашето динамично време успяват да съхранят библиотеките като важни и нужни институции, каквито винаги са били. Модерните технологии не могат да ги заместят, дори обратното – те навлизат широко в библиотечната дейност.
3
Поклон и благодарност към българските библиотекари, които успешно изграждат и запазват авторитета на своята професия! Честит професионален празник на всички вдъхновени и успешни наши колеги!
Нека продължим нашата мисия с вяра в успеха, надежда за по-добро бъдеще на библиотечните институции и с любов към книгите! Да бъдем силни, горди и вдъхновени! Честит празник и на многая лета!
Христо Димитров Измирлиев (както е истинското име на поета) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, днешна Гърция, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Кукуш е опожарен и семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се преселва София. Тук Христо Смирненски се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството – продава вестници. От 1915 г. Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор. Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика. Ужасéн от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември. Заради това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение. Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист – срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си отначало като писар в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.
1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. През пролетта на 1920 г. Поетът става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия. 1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент, като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“. След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета. В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, тя се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре изразена индивидуалност – творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. Със стихосбирката „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Поетът възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“: „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката). През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922 г.). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“. Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ – онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6,30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“ – спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
(Източник: Уикипедия)
На днешния ден споделяме с вас едни от най-известните стихотворения на поета:
НИЙ
Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата ѝ гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи, угасваме в тъма – ний, бедните деца на майката земя.
Край нас се вие бич, над нас тежи хомот и робския закон на жълтия метал; ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот – ний, бледи смъртници – родени за живот.
А ний сме океан от огнени вълни, величествен керван към светли висоти; Чрез нашите сърца вселената тупти, живота се крепи на раменете ни, но ний сме океан от стенещи вълни.
На земните блага всевечни сме творци, а нужда ни души до хладната си гръд. Под черните крила на дебнещата смърт привеждаме чела със трънени венци – ний, вечните творци, ний морните борци.
Но иде ден на съд! Над майката земя надвисва ураган и в громкия му зов преплитат се ведно омраза и любов, а майката земя възсепва се сама, потъпкала греха, отърсила срама.
Защото в боен ред сред робската тъма възбунени вълни издигат се със рев, защото накипя свещеният ни гнев и неговият вик стозвучно загърмя: „И ние сме деца на майката земя!“.
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си, о шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена ти виждаш бедните деца и обидата незаслужена по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала, живота сграбчил ги отвред и ето ги: стоят на ъгъла, с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си ти – толкоз щедър към едни, а към бездомните Гаврошовци жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави накуп застават често те и колко скръб в очите трескави, и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани, с въздишки плахи на уста, а тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си, о шумен и разблуден град, и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят!
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал. С погледа смутен и влажен на прокудена русалка, между масите пристъпя и предлага плахо тя: златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка и усмивката смирена по рубинени уста. Върху стройното ѝ тяло, върху младостта и цветна, като черни пипала се плъзгат погледи отвред и в усмивки иронични блика мисъл неприветна, че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет. И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди, гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак, понесат се нависоко волнокрили, смели, горди и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг. Но от маса къмто маса свойта кошничка показва светлокосата девойка с поглед смътен и нерад, а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва хиляди души разбити – дебне каменния град.
Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразуване на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие на хората. Поривът към радикални социални промени в лириката на Христо Смирненски надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.
Одри Катлийн Ръстън, по-известна като Одри Хепбърн, е английска филмова и театрална актриса, балерина и общественичка. Тя е завоювала четирите най-престижни награди: „Оскар“ (за кино), „Еми“ (за телевизия), „Грами“ (за музика) и „Тони“ (за театър). От 1960 г. актрисата има звезда на Холивудската алея на славата. През 1999 г. Американският филмов институт включва Одри Хепбърн на трето място в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино.
Звездата от „Ваканция в Рим“, „Закуска в Тифани“ и „Моята прекрасна лейди“ е родена на 4 май 1929 година в Иксел, Белгия. Тя прекарва детските си години в Англия, където учи в пансион. По време на Втората световна война учи в Холандия, където се посвещава изключително на уроците по балет, преди да реши по-късно да стане актриса. Одри учи балет в Амстердам, а по-късно и в Лондон. През 1948 г. участва в хор, който представя мюзикъл в Лондон, и това е нейният дебют на сцената. По-късно изпълнява малка роля във филма „Един див овес“. На 22 години Одри заминава за Ню Йорк, където участва в комедийна продукция на Бродуей. За първи път привлича вниманието с роля в бродуейската продукция „Джиджи“ (1951). През 1953 г. получава ролята на принцеса Анн във „Ваканция в Рим“, за която печели наградата на Филмовата академия.
„Ваканция в Рим“ (1953 г.)
Публиката и критиците са изумени от изграждането на образа на принцесата. Следващата година Одри се завръща на Бродуей, но с истинска роля. Играе водна нимфа, която се влюбва в човек – роля, за която получава наградата за най-добра актриса в пиеса. Две години по-късно си извоюва номинация за „Оскар“ с ролята в драмата „Историята на една монахиня“.
„Историята на една монахиня“.
Одри Хепбърн се превръща в една от водещите холивудски актриси през 1950-те и 1960-те години и получава още 4 номинации за Оскар. Сред емблематичните ѝ роли са на Холи Голайтли в „Закуска в Тифани“ (1961) и на Илайза Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“ (1964).
„Закуска в Тифани“ (1961)
„Моята прекрасна лейди“ (1964)
От началото на 70-те години започва да работи все по-рядко и по-рядко. През 80-те години киното заема второстепенно място в живота на актрисата. Първото се заема от децата – тя става посланик на УНИЦЕФ и обикаля света. Одри се посвещава на уличните деца в Еквадор, на жените, нуждаещи се от закрила и образование във Венецуела, на сираците в Турция, на лишените от питейна вода в Панама и Хондурас.
Хуманитарната ѝ дейност я отвежда още във Виетнам, Тайландия, Судан. Прави повече от 50 пътешествия, обикаляйки всички континенти. През 1993-та година печели награда за хуманитарната си работа, но не доживява да я получи.
Одри Хепбърн умира на 20 януари 1993-та година в дома си в Швейцария, където се бори с рак на дебелото черво.
Одри Хепбърн ще остане в историята като една от най-добрите актриси, живели някога, модна икона и филантроп. Стройната, изящна и винаги шик звезда е въплъщение на неподвластната на времето красота. Одри Хепбърн е ангелът на Холивуд. „Ако има ангели, те са като Одри Хепбърн“ – казва Стивън Спилбърг, в чийто филм „Always“ актрисата изиграва последната си роля.
Дълги години хлапашкият ѝ вид, характерната ѝ прическа и изразените вежди очароват мъжете и будят възторг у жените. През 2016 година легендарната актриса е избрана за абсолютна икона на красотата. С изисканата си външност тя е въплъщение на класата и чара. Одри Хепбърн завинаги ще остане истинско вдъхновение за милиони жени.
Събрахме някои от най-интересните цитати от незабравимата Одри Хепбърн: „За красиви очи търсете доброто в другите; за красиви устни изричайте само мили думи, а за хубава стойка вървете с мисълта, че никога не сте сами.“ „Чух една мъдрост веднъж: Щастието е здраве и къса памет! Ще ми се да я бях измислила аз, защото е толкова вярна!“ „Защо се променяте? Всеки има свой собствен стил. Когато го намерите, трябва да се придържате към него.“ „С напредване на годините красотата на една жена само расте!“
„Всеки, който не вярва в чудеса, не е реалист.“ „Елегантността е красотата, която никога не избледнява.“ „Аз не искам да бъда сама, искам да бъда оставена на мира.“ „Аз съм интроверт. Обичам да съм със себе си, обичам да съм на открито, обичам да правя дълга разходка с кучетата си и гледам дърветата, цветята, небето.“
„Красотата на жената е в нейните очи, защото това е вратата към сърцето ѝ. Мястото, където любовта обитава.“ „Гримът може да ви направи да изглеждате добре отвън. Но това няма да ви помогне, ако сте грозни отвътре. Освен ако не ядете грима. „С годините ще откриеш, че имаш две ръце – една, за да помагаш на себе си, и втора, за да помагаш на другите.“ „Обичам хората, които ме карат да се смея. Мисля, че това е нещото, което харесвам най-много, да се смея. Смехът лекува много болести. Може би е най-важното нещо у човек.“
„Има една разлика между по-дългия живот и чудесната вечеря. Във вечерята сладките неща идват последни.“
На 3 май 1937 година американската писателка Маргарет Мичъл получава наградата „Пулицър“ за своя роман „Отнесени от вихъра“. Това е една от най-продаваните книги в света. Маргарет Мънърлин Мичъл Марш е родена в Атланта на 8 ноември 1900 г. Предците на семейството ѝ приличат на тези на семейство О’Хара в „Отнесени от вихъра“.
Романът „Отнесени от вихъра“ е написан през 1936 година. Книгата бързо се превръща в бестселър, а през 1939 година по романа е заснет високобюджетният едноименен епос, който с годините придобива още по-голям чар. Историята разказва за две войни – тази между Севера и Юга и тази между Скарлет О’Хара и Рет Бътлър. В сюжетните нишки се преплитат любовта, омразата и завинаги изгубеното време.
Маргарет Мичъл остава в историята на литературата като автор на една-единствена книга. Тя пише легендарния си роман от 1000 страници цели 10 години – от 1926 до 1936 г. Заглавието ѝ хрумва в последния момент, след като завършва епохалния си труд. „Отнесени от вихъра“ е строфа от стихотворението на Ърнест Доусън „Синара“. Името Скарлет О’Хара също се ражда в последния момент. През дългите години, докато работела, Маргарет наричала своята героиня Пенси, подобно на името, с което наричали нея в дома ѝ – Пеги. Сагата, отпечатана през пролетта на 1936 г., имала огромен успех. „Отнесени от вихъра“ станал най-знаменитият бестселър в историята на американската литература. Бие всички рекорди, когато за един ден се продали 50 000 екземпляра, а в края на първата година от излизането му – 1,5 милиона, и е преведен на 18 езика. През май 1941 г. тиражът на романа скочил до 3,4 млн. книги с твърда корица само на английски. През 1956 г. в САЩ имало 70 издания, а по света го четяли вече на повече от 20 езика.
Избрахме някои цитати от романа, които и днес ни карат да се замислим за вечната тема какво е всъщност любовта: • Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде. • Ако кажа, че съм лудо влюбена, значи да излъжа, при това вие веднага ще разберете, че не е истина. • Жените са толкова твърди и издръжливи, колкото мъжете не могат и да си представят. Да, винаги съм смятал така, въпреки че от малък ми втълпяват, че жените са слаби, нежни и чувствени създания. • Обещанията се дават, за да се нарушават. • Никаква сила на света не може да ни сломи, освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, изгубени безвъзвратно, и да пазим толкова много спомени. • Каквото е счупено – счупено е. И аз предпочитам да запазя спомена за някогашната му красота, вместо цял живот да се примирявам с пукнатини.
• Ако наистина искаш да го видиш такъв, какъвто е в действителност, съди го поне справедливо. Той е благороден по душа и възпитание човек, озовал се в свят, където не му е мястото, и макар да съзнава, че старанията му са предварително обречени на провал, опитва се да живее по нормите на един погребан вече бит. • Моята любов угасна – продължи той, – потушена от Ашли Уилкс и от безразсъдната ти упоритост, принуждаваща те да се вкопчваш като булдог в онова, което решаваш, че искаш да имаш… Да, любовта ми угасна. • Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш ката бич над главите им. • Рядко се срещат хора, които в тази ранна възраст са успели вече да завоюват света и да погубят душата си. Недей да се стряскаш. Не искам да намекна, че ще гориш в пламъците на ада заради историята с Ашли. Просто се изразявам образно. Още откакто те познавам, си искала две неща – Ашли и богатство, което да ти позволи да пратиш целия свят по дяволите. Е, ти си достатъчно богата, не си спести остроти по адрес на света, а сега можеш да имаш и Ашли, стига още да го желаеш. Но като че ли всичко това вече не ти се вижда достатъчно. • За всичко това ще мисля утре в Тара. Тогава ще мога да го понеса. Веднъж да дойде утре, ще намеря начин да спечеля Рет отново. Та нали и утре е ден.
Из „Отнесени от вихъра“, Маргарет Мичъл
Маргарет Мичъл, жената, създала една от най-забележителните любовни истории – „Отнесени от вихъра“, съвсем не е била нежна и женствена. Предпочитала да се облича в панталони, пиела, пушела, носела в себе си пистолет, яздела и карала автомобил с мъжки замах и често попадала в ситуации, каквито се случват само на мъжете. Тя е първата разведена жена в рода си. Няколко пъти е жертва на автомобилни катастрофи и умира през 1949 г., попаднала под колелата на пиян таксиметров шофьор.
Маргарет Мичъл е написала един-единствен роман, но той я превръща в легенда. „Отнесени от вихъра” си остава най-великият любовен бестселър на всички времена.
