Петя Дубарова е родена в Бургас на 25.04.1962 г. Родителите ѝ са прогимназиалната учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Петя започва да пише стихове още от съвсем малка. Публикувани нейни стихотворения откриваме в периодичните издание на в-к „Народна младеж“, в-к Септемврийче“ и списанията „Родна реч“ и „Младеж“.
Петя обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява.
По време на участието си във филма „Трампа“ на режисьора Г. Дюлгеров Петя среща швед на име Пер, който се превръща в единствената ѝ любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Петя го преживява много тежко. Чувствителната ѝ натура не може да приеме разочарованието и постепенно я обземат отчаяние и тъмни мисли. На 4 декември 1979 г. Петя се самоубива на 17 г. в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
| „ | Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща ТАЙНА | “ |
Поезията на Петя е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки.
Единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ е издадена посмъртно през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата „Най-синьото вълшебство“, в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.
В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:
| „ | „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“; „Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета…“; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…“; „Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“ | “ |
На 5.11. 2010 г. в Морската градина в Бургас се открива паметник в нейна чест. Дело е на скулптора Радостин Дамасков и на архитект Владимир Милков.
По нейни стихове са създадени естрадни песни, изпълнявани от популярни български изпълнители.