Христо Димитров Измирлиев (както е истинското име на поета) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, днешна Гърция, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Кукуш е опожарен и семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се преселва София. Тук Христо Смирненски се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството – продава вестници.
От 1915 г. Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война.
През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък – край Захарна фабрика. Ужасéн от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември. Заради това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение. Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист – срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си отначало като писар в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. През пролетта на 1920 г. Поетът става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби, създадени до този момент, като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, тя се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре изразена индивидуалност – творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. Със стихосбирката „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Поетът възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“: „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922 г.). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ – онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6,30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“ – спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

(Източник: Уикипедия)

На днешния ден споделяме с вас едни от най-известните стихотворения на поета:

НИЙ

Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата ѝ гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.

Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –
ний, бледи смъртници – родени за живот.

А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.

На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци –
ний, вечните творци, ний морните борци.

Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.

Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя:
„И ние сме деца на майката земя!“.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното ѝ тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразуване на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие на хората. Поривът към радикални социални промени в лириката на Христо Смирненски надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.