На 7ми януари в „НЧ Христо Смирненски – 1945“ се проведе работна среща, на което Миглена Йончева представи по различен начин един от най-българските обичаи – правенето и размяната на мартеници. Ето какво сподели тя:

Казват, че всяко ново нещо е добре забравено старо. Няма нищо толкова добре забравено от една стара българска легенда. Готови ли сте за една напълно различна приказка за мартеницата?
Много, много отдавна, още преди юдеите да заговорят за идването на Спасител на света, мартеницата е била символ на здраве, сила, дълголетие, ново начало, но и на мъжественост и смелост. Звучи странно, че мъжествеността и смелостта в значението на сплетените бели и червени конци по българските земи изчезва съвсем неотдавна – в началото на XX век. Питали ли сте се защо класическата и най-популярна мартеничка и до ден днешен изобразява вплели съдбите си червен мъж и бяла жена. Тракийската легенда гласи, че днешните Пижо и Пенда някога са се наричали Марто и Белона, кръстени на тракийския бог Март и неговата любима – богинята Белона.

Легендата 

Някога, преди повече от 2 хилядолетия, на върховете на древния и величав стар Балкан, гръбнака на родината ни, на върховете на Хемус планина властвал могъщият повелител на промяната – бог Март. Той бил повелител на пролетните промени, на разтърсването на земята от пролетни сокове, за да се раздвижи кръвта на младите семена и да избухне новият живот на земята, за да се раззелени и да започне истинската Нова година.
Това е същият бог, към чието име латините в своите текстове добавят едно „с“ в името, за да го превърнат в Марс, обитаващ планината Хемус. Не случайно и древната римска нова година започвала именно на първи март – деня на бог Марс, на новото начало, на пролетта, на „завирането на кръвта“ на земята, бог на кръвта и на войнската страст. Точно за това и името на “Червения бог“ кичи планетата Марс и първия пролетен месец в езиците на толкова много народи.
Пролетта е и времето, когато се отваря нова страница за семейството, очакващо новата реколта, която да нахрани челядта, но и време за ново начало на военните действия, замразени през студения зимен сезон. Точно тогава мъжете отивали на война и оставяли своите жени сами с децата си вкъщи.
Легендата говори, че когато мъжете тръгвали на война, на 1 март жените сплитали червени и бели конци, украсени с мъниста, и ги завързвали за китките и глезените на мъжете си. Така те показвали своята почит към боговете на промяната и войната, измолвали от закрилниците на тракийските воини – бог Март и богинята Белона, да им дадат смелост и мъжество, за да пожънат победа, както и сила и здраве, за да се приберат отново вкъщи. Но коя е бялата Богиня и как вплита съдбата си със страховития и могъщ Бог на войната?

Марто и Белона

Неслучайно и древната римска Нова година започвала именно на 1 март – ден на бог Марс (всъщност на тракийския бог Март). Легендата разказва, че когато траките тръгвали на война на 1 март (през зимата войните спирали заради студовете), жените им сплитали червени и бели конци, украсени с мъниста, и ги завързвали за ръцете и глезените на мъжете си, за да умилостивят бог Март и богиня Белона, та те да ги закрилят, да им дадат смелост и мъжество да извоюват победа.
А коя е богинята Белона и защо я свързват с най-могъщия бог Март?
Когато Март я видял за първи път, тя мигновено завладяла сърцето му. Любовта на бог Март била силна и властна, била любов на равен с равна. На сватбата им богините поднесли на новата стопанка на Хемус венец, изплетен от розови рози, но Белона го захвърлила в полите на Стара планина, където си стои и днес, защото там се раждат най-дъхавите и омайни рози, а местността наричаме Розовата долина. Белона последвала мъжа си и не му отстъпвала по войнство, затова ги наричали Бог и Богиня на войната. Любовта на Март и Белона и до днес е жива в самите Пижо и Пенда.

И още една тракийска легенда за вечната двойка мартенички. Според нея името Пенда идва от потъмняването на „Б“ в „П“ на името на богинята Бендида, Бенда – в Пенда. Пижо на древен тракийски диалект означава некръстено момче.
Според тракийците Бендида първоначално била Богиня на Земята, тя ражда небето, което е Богът и това е нейният син. Вероятно след приемане на християнството думата за некръстено момче да е била възприета за името на бога, сина на Пенда/Бенда – Пижо.

Историята за това къде точно е била богинята Белона, преди съдбата да я доведе до могъщата Хемус планина, хорската мълва не е донесла през вековете. Но едно е сигурно – любовта не е само човешка сладост. Тя е слабост, когато двамата са разделени, но таи могъща сила, когато „той“ и „тя“ вплетат себе си един в друг по пътя на живота и отвъд него.
Белона е името на онази жена, която смилила сърцето на най-дръзкия и безстрашен войн сред боговете на древните траки – бог Март. Свикнали сме да чуваме древногръцки истории за богове, които имат слабост и изпитват разкъсваща душата им любов към смъртни жени. Не такава била любовта на Март към Белона.

Любовта му била властна, завладяла сърцето му бързо и мигновено като удар на меч още в мига, когато зърнал Белона в полите на своята Хемус планина. Тази любов останала там завинаги и душите им се вплели така, сякаш никога не са били разделени. Това била любов на равен с равна.
Каква мислите била по нрав невестата на Март? Блага, нежна и копринена? Може би…, но ако добавите към това и „беззащитна“, не чакайте милост от нежната й ръка.

На сватбата на Март и Белона богините поднесли на новата стопанка на Балкана корона, изплетена от розови рози, за да окичи косите си. Но Белона била на друго мнение. Надскочила по войнолюбство своя мъж, тя накичила себе си с титлата „Богиня на войната“ вместо с венеца от розови рози. Короната от розови рози Белона захвърлила в деня на сватбата си в полите на Стара планина и тази корона от рози още стои под Балкана. Там и до днес цъфтят най-омайните, божествени и дъхави рози, благословени с любовта на Март и Белона, а хората наричат местността „Розова долина“.
Тази любов и до днес е жива в ритуала на мартеничките. Връзката между Март и Белона никога не е прекъсвана, защото мартеницата е синоним на могъщите и непобедими Бог и Богиня на войната, на победата над трудните времена. Те са символ на надеждата. Мартеничката с вплетените червен мъж и бяла жена завинаги ще останат и символ на мъжеството и смелостта, на жертвоготовността и силата, от които всички ние се нуждаем след дългата зима.
Мартеницата е сред онези символи – мъниста от огърлицата на родовата памет на българина, предавани от поколение на поколение, които ни помагат да запазим себе си. Тя заслужава да носи със себе си всички свои значения, втъкани в бялото и червеното на нишките си.
Много легенди знаем за сплетените червени и бели конци, с които се кичим на първи март. За разлика от политическите възгледи преданията винаги успяват да се вплетат едно в друго, да примирят себе си и да се втъкат по неподражаем начин. Нека не забравяме легендата за Марто и Белона, защото може би точно тя ще ни донесе онази липсваща надежда и самочувствие на древна нация, които толкова много ни липсват днес.

Нека на първи март накичим себе си с този български символ и му позволим да бъде повече, отколкото сме мислили досега.
Да са ни честити Марто и Белона – нека сме здрави, силни, смели и сплотени!

Значението 

Няма нищо толкова добре забравено от тази стара българска легенда. Говори се, че тази легенда, или по-скоро една цяла система от вярвания, са били системно и методично изтривани от съзнанието ни, за да не се асоциираме с траките. Казват, че е добре да търсим корените си в Кавказ, в Сибир, в Тибет, къде ли не, за да не виждаме очевидното – че винаги сме били тук, че сме траки – една велика, могъща, древна и многолюдна като море нация.
Но това е било отдавна. Много отдавна. Достатъчно отдавна, за да се превърнат траките в добре забравена червена нишка, която на първи март ние сплитаме с бялата си надежда. Надежда, че един ден големите крале на деня, държавите, които се изживяват за могъщи и дълговечни, ще трябва да се изправят пред българите, наследниците на най-великата и древна култура на света – тракийската.

Индо-ирански обичай копира нашия

Традицията да се завързват червено-бели въженца е много популярна и днес в Централна Азия, сред наследниците на древните индо-иранци, т.е. сред съседите на нашите прадеди, старите българи. В Северна Индия се връзват на ръцете съгласно хиндуисткия обичай Ракши Бандхан.
В деня на пълнолунието на месец шраван (23 юли – 22 август) сестрите връзват на ръцете на своите братя жълто-червени или бяло-червени усукани въженца, наречени „Ракха“, с цел да защитят братята от зли сили. А те даряват сестрите си, като им обещават до края на живота си да ги защитават и покровителстват. Този обичай важи и за жена, поискала защита от някой мъж, дори и да не е от хиндуистката вяра. В буквален превод „Ракши Бандхан“ означава „Обвързване за защита“, като основното значение на обичая е молба на по-слабия към по-силния за защита от всякакви злини.
Паралелите с българския обичай са много – нашите мартеници се завързват за здраве, за предпазване от злите сили, носещи болести. У нас те са обвързани и с календара: закичват се през пролетта, на 1 март.
В зороастрийската книга „Авеста“ първият смъртен човек е наречен Гайа Мартан, което лесно се свързва с баба Марта, но думата „Баба“ трябва да се преведе не с българското „Баба“ – стара жена, а с иранското и месопотамското значение на „Баба“ – Предшественик. Ако запишем българското Баба Марта като Баба Мартан (понякога наричаме мартеничките и мартенки), можем спокойно да допуснем, че празникът ни е свързан с отдаване на почит към първия смъртен човек – „Предшественика Смъртен“.

Легенда за мартеницата

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.
Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.
Исторически извори относно календара ни, годината на петела Тох-Тих
“В черквата “Света Богородица” в Свищов се съхранява стар надгробен кръст – голям и изящно изработен. Върху него над името на починалия е издълбан малък равнораменен кръст, върху който е кацнал петел, а отдолу е отбелязана годината 1837, която по календара е петел.”
“През 1861г. неизвестен майстор започва да строи къща на голям търговец в Свищов. В левия горен ъгъл на фасадата той изобразява петел, а под него две кучета – с това датира първата и втората година от своята работа, подчертавайки че 1861г. е петел, а 1862 – куче.
“През 1873г. в Банско се освещава друга богатска къща – “Даскаревата къща”. В десния горен край на фасадата й е нарисувана птица, а под нея е написано “1873”. И тук боята е ярко синя, както върху “Рашковата къща”.Годината е петел.”
“Къщата на бай Стоян от Осенов Лаг…..остана ми записката с нейните две дати – 1892г., когата се е построявала старата къща украсена със “змейовината”, и1921г., когато се е родил Стоян – Ташо. Първата е по календата змей, а втората – петел. Дядото е наричал Ташо своя внук Стоян, защото знаел-помнел, че някога на петела се е казвало тах-тох.”